Възпитание в светлината на Евангелието
Напоследък в публичното пространство все по-често се чува понятието „позитивно родителство”. Утвърждаването на това понятие и практическото прилагане на онези принципи, които го изразяват, имат за цел да противостоят на наслоени представи за възпитанието в духа на една строгост, която пренебрегва индивидуалните потребности и особености на всяко дете. Какво всъщност се разбира под позитивно родителство?
На първо място то полага акцент върху личния пример на родителя, който изпраща позитивни послания към нежната детска душа. Това е възпитание без „пошляпване”, в което наказанията са крайна и много рядко прилагана мярка със съмнителен възпитателен ефект. „Не-тата” в родителския речник са ограничени до минимум, а когато са неизбежни, те са аргументирани и по възможност – изложени със спокоен тон. Съвременните педагози и детски психолози уверяват родителите, че, приложени правилно, тези възпитателни стратегии не накърняват авторитета на възрастния и не водят до „разглезване”. Това кореспондира с друго актуално понятие каквото е „отговорното родителство”. То акцентира върху съзнанието на родителя за важността на ролята му за формирането на една зряла личност в бъдеще.
През пролетта на 2011 г. на конференция на УНИЦЕФ в София чуждестранни експерти по детско развитие от Световната здравна организация представиха най-новите научни изследвания, според които в периода на ранното детство, когато детето има най-голям потенциал за създаване на нови невронни връзки, неговото интелектуално и емоционално развитие се стимулира от родителите най-вече чрез обграждане с любов. Последствията от липсата на изразяването на тази родителска любов могат да са дълготрайни за цялостното психическо и физическо развитие на личността. И обратното – според д-р Джорджио Тамбурлини, директор на Европейското училище за майчино и детско здраве в Триест, Италия, децата, които са живели в тежки условия (например в големи социални институции), но скоро са намерили емоционална подкрепа чрез любеща родителска грижа, по-бързо преодоляват стреса и се изравняват със своите връстници, получили по-добър старт в живота.
В голяма степен обаче понятия като „позитивно” или „отговорно” родителство обличат в нова дреха добре известни стари мъдрости за възпитанието. Всъщност онова, на което те са алтернатива, е обобщено в едни думи на свети Йоан Златоуст: „Нехайството за децата е най-великият от всички грехове и в него е последната степен на безчестието”. Има християнски мислители, които говорят за ползите от възпитанието чрез любов и благост. Те са контрапункт на разпространената нагласа сред много съвременни родители, че християнските послания непременно са свързани с една по-консервативна гледна точка към възпитанието, изрязваща сурова патриархална строгост.
На първо място християнинът е убеден, че възпитанието започва още от утробата. Ето защо съвременният фокус към т.нар. „пренатално възпитание” не е нещо ново за християнското светоусещане. Всъщност под това понятие се има предвид влиянието, което бъдещата майка оказва на растящото в утробата бебе чрез своите мисли, думи, действия и чувства. Съвременни научни екипи задълбочено изследват пренаталния живот на бебето и въздействието на външния свят върху него. Тези изследвания разкриват бебето като духовно същество, още от зачатъка на своя живот (в който вътреутробните преживявания са интензивни и дълбоки). А това е знание, за което християнството говори отдавна. Откриваме го в конкретни евангелски пасажи: „Когато Елисавета чу поздрава Мариин, проигра младенецът в утробата й; и Елисавета се изпълни с Духа Светаго, извика с висок глас и рече: благословена си ти между жените, и благословен е плодът на твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене майката на моя Господ? Защото, щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми” (Лука 1:41-44). Разбира се, в тези новозаветни стихове става дума за най-големия сред пророците, роден от жена (срвн. Лука 7:28), ако обаче от този специфичен пример погледнем в по-глобален план, ще видим, че само допреди 30 години лекарите са били убедени, че бебето в утробата не е способно да чува, че е безчувствено, а днес науката излага своето предположение, че още в 8-ата седмица то притежава усещане за болка.
Не само за нуждата от чистота на мислите и чувствата на бъдещата майка, но и за освещаващата сила на молитвата през 9-те месеца говори в своите слова за семейния живот светогорският старец Паисий: „Отглеждането на едно дете започва от бременността. Ако майката по време на бременност се безпокои и притеснява, тогава и зародишът в утробата й се смущава. А когато майката се моли и води духовен живот, детето в майчината утроба се освещава. Затова, когато жената е бременна, трябва да си казва Иисусовата молитва, да чете по малко от Евангелието, да пее, да няма душевен смут… Тогава детето, което ще се роди, ще е осветено и родителите няма да имат проблеми с него нито когато е малко, нито когато порасне.” Казаното от атонския подвижник се потвърждава и от изводите, до които стигат различни научни екипи, но предадени чрез терминологията на биохимичните процеси. Според учените в моменти на стрес или на отрицателни чувства (гняв, униние, отчаяние, страх и др;) нивото на определени хормони в организма на майката се покачва. Тези хормони циркулират в кръвообращението и проникват през плацентата, стигайки до бебето. Например кортизолът – отразителят на негативните майчини емоции. Ако обаче бременната изпитва радост, а умът и сърцето й са изпълнени с красиви мисли, с любов, благодарност и надежда, към бебето „пътуват” ендорфини – „хормоните на щастието”. Все пак аналогията между думите на стареца Паисий и „биохимичното” тълкувание не е пълна, тъй като никой научен екип не може да „измери” небесната благодат, която майката и нероденото й бебе получават като дар.
Но посланието на светогорския подвижник за ползата от кърменето не само върху здравето, но и върху духа, изпреварва най-актуалните научни изследвания, които потвърждават констатацията на монаха, че „с кърменето децата бозаят не само мляко, но и любов, нежност, утеха, сигурност и придобиват по-силен характер”.
Едно от най-важните послания на стареца Паисий за възпитанието е свързано с темата за личния пример и отговорността за бъдещето на детето, която се носи от родителите и не бива да се прехвърля другиму. „За да не слуша детето и да се държи лошо, има някаква причина. Може да вижда грозни сцени или да чува лоши думи вкъщи или навън. По принцип по духовните въпроси помагаме на децата главно с личния си пример, а не с насилие”, отбелязва отец Паисий. Той изобличава усещането на някои родители за безпогрешност и призовава към повече вглеждане в себе си. В полза на позитивното възпитание говорят някои примери за „негативен” родителски подход, които дава светогорският отец. Един от тях е свързан с майка, която идва при стареца за съвет, свързан със сина й. „Отче, какво да правя, пита ме, детето ми не се храни, не иска дори да ни види”… Казах й: „Аз и един час не мога да стоя с теб, как да стои детето? Подлудила си го!… Иска да се махне от къщи, защото иска да е в друга среда. Когато е далече от вас, си е много добре. За да не ви иска, явно и вие сте виновни. Не го дразнете, осакатяваш детето, като се държите по този начин с него…”, разказва покойният монах.
За възпитанието на „не-тата”, което се базира на прекалени рестрикции, светогорският подвижник говори с неодобрение: „Децата нямат полза от родителската принуда – така се задушават. Постоянно „не прави това, не прави онова, направи това така”… Трябва да контролират децата си и да ги вразумяват по такъв начин, че да не отворят пропаст в отношенията си с тях”, съветва той. Може ли именно по-строгата възпитателна стратегия да е в основата на пропастта във връзката родител-дете? Старецът Паисий очертава някои родителски грешки, допускани поради убеждението, че правилата често са по-важни от любовта в процеса на възпитание: „Някои военни, свикнали да налагат строги наказания на войниците, когато не се подчиняват, искат и в семейството да наложат войнишка дисциплина и се държат сурово с децата си, като за най-малкото им удрят плесници. Или някои съдебни служители, когато детето им направи беля, извършват и у дома си съдебен процес. Не се отнасят с децата си с нежност и обич, затова и после децата имат психологически проблеми.”
Давайки пример от собственото си детство, той очертава различната духовна полза от две различни възпитателни стратегии. Едната от тях – тази на благостта, се оказва по-ефективна, тъй като активира силата на личната съвест, така че не „законът на буквата”, а онзи на сърцето да кара детето да постъпва по един или по друг начин. „Когато аз бях малък, получавах по-голяма полза от майка ми, отколкото от баща ми. И двамата ме обичаха и ми мислеха доброто. Всеки от тях обаче ме възпитаваше по свой начин. Баща ми беше строг. Когато като деца направехме някоя беля, ни раздаваше плесници. Мен ме болеше малко от боя, но когато болката отминеше, забравях и болката, и съветите му… Майка ми също виждаше белите и се притесняваше, но имаше душевно благородство. Когато правех някоя беля, обръщаше главата си на другата страна и се правеше, че не ме вижда, за да не ме смути. Обаче на мен това нейно държание ми разкъсваше сърцето. Как да я огорча отново? Повече няма да го правя, казвах си. По този начин ползата от държанието на майка ми беше по-голяма, отколкото ако ми удряше плесница”, разказва старецът Паисий. В този пример откриваме послание, което е характерно именно за евангелската нагласа към света. Особено ако преобърнем през призмата на педагогиката думите на свети апостол Павел: „Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини…” (ІІ Коринтяни 10:4), ще видим как възпитанието чрез благост дава усещане за свобода, която от само себе си, а не по задължение, води личността по пътя на нравствеността.
За това, че именно духовните средства понякога са много по-ефективни във възпитанието, говори и друг светогорски подвижник – старецът Порфирий: „Често ми се обаждат по телефона и от чужбина и ме питат за децата си. И така, обади ми се днес от Милано една майка и ме пита как да се отнася към децата си. Казах й: „Моли се и, когато трябва, говори на децата с любов. Повече се моли и им говори по-малко… Да не ставаме досадни, но да се молим тайно… Ако ги съветваш непрекъснато, ще им станеш досадна и когато пораснат, ще се чувстват потиснати. Да им говориш с молитва. Говори на Бога, а Бог ще говори в тях. Т.е. не трябва да съветваш децата с думи, които само ушите могат да чуят. И това може да правиш, но преди всичко трябва да говориш за децата си на Бога”.
Разбира се, за доста родители „оръжието” на молитвата ще продължава да изглежда ефимерно и те ще продължават да са убедени, че „лозето на възпитанието” се нуждае единствено от „мотиката” на назидателните думи и на рестриктивните действия.
Старецът Порфирий обаче отива още по-далеч, представяйки една либерална идея за начина, по който следва детето да се въвежда в християнските послания и в църковния живот: „Възможно е да отблъснем децата от Христос, когато следваме егоистично религията. Децата не искат тормоз. Не ги принуждавайте да ви последват в църквата. Можете да кажете: „Който иска, може да дойде сега с мен или по-късно”. Оставете да говори в душите им Бог. Причината, поради която децата на някои набожни родители, когато порастват, стават непослушни и изоставят и Църквата, и всичко останало и ходят другаде да удовлетворяват своите потребности е този тормоз, който упражняват „добрите” родители. Уж „набожните”, които имаха грижата да направят децата си „добри християни”, с тази своя любов, човешката, ги измъчиха и стана обратното. Тоест, докато са малки, тормозят децата, а когато те станат на 16, 17 или 18 години се получава обратният резултат. От протест започват да излизат с лоши компании и да говорят лош език.”
Дали ще го наречем „позитивно” родителство, ключовото понятие тук е възпитанието в свобода, което напълно отговаря на духа на Евангелието. Защото, както казва свети апостол Яков, когато времето настъпи, християнинът ще бъде съден по закона на същата тази свобода. А мисията на родителството е да въздейства деликатно и с любов върху детската душа, така че някой ден (поради вътрешен порив) тя да има способността сама да усеща кое е полезното за нея, макар и всичко да й е позволено…
Използвана литература
1. Старецът Паисий Светогорец „За семейния живот” – „Слова”, том 4, Света Гора, Атон, 2007 г.;
2. Свети Йоан Златоуст, „За възпитанието на децата”, http://hristianche.ucoz.com;
3. Старецът Порфирий „Думите звънтят в ушите, а молитвата отива в сърцето”, 2008 г. www.dveri.bg;
4. Списание за бременност и майчинство „9 месеца”.
Източник: Pravoslavie.bg
