Рождественски гост
Имало едно време един обущар. Той живеел съвсем самичък в малко село, далеч в планината. Свободното си време винаги прекарвал в църквата. Но времето минавало. Обущарят остарял и вече не можел да се качва в храма, защото той се намирал на върха на планината.
Настъпило Рождество Христово. Хората бързали да се поклонят на родилия се Христос. Само старият обущар седял до прозореца на своята работилница и с тъга наблюдавал щастливата тълпа.
Мнозина спирали и питали:
– Ти няма ли да дойдеш? Чуваш ли, че камбаните бият? Хайде!
– Аз вече не мога да се качвам толкова високо. Трудно ми е да вървя дори на равно място…
Вслушвайки се в звъна на камбаната и пеенето на църковния хор, които долитали при него през мразовития въздух, той се чувствал самотен и изоставен. Задрямвайки, видял чудна светлина и Ангел, който го попитал:
– Кажи ми, от какво имаш нужда?
– Не мога заедно с другите да се качвам в Божия Дом, а така искам да поздравя Младенеца Христос.
– Утре Той Сам ще те посети! – казал Ангелът и изчезнал.
Настъпило утрото и старецът започнал да чака Господа. Пооправил къщата, наредил масата. И решил, че няма да яде и няма да запали огън, докато не дойде неговият Гост.
Изведнъж чул стъпки. Но това не бил Христос, а само малкото момченце на слепеца, който живеел на съседната улица. Куцайки, то вървяло босо по снега и плачело.
– Защо плачеш? – попитал го обущарят.
– Много ме болят краката и ми е трудно да вървя.
– Къде отиваш?
– Нямаме дърва, отивам да събера малко сухи пръчки.
– Къде са ти обувките?
– Те съвсем се скъсаха, а няма пари за нови.
– Я ела при мен. Сложи си крака тук. Добре. Днес чакам един Гост, а утре с радост ще ти направи нови ботуши. Няма да ми носиш пари.
Очите на детето светнали и то избягало, забравяйки за болката.
Денят вече свършвал, а Гостът го нямало.
А, ето идва някой. Е, това е само вдовицата от съседната къща, която била донесла ботушите си за ремонт. Той си спомнил, че са готови и попитал, защо не ги взима.
– Нямам с какво да ти платя. Имам шест деца, които трябва да нахраня.
– Вземи, – казал старецът, протягайки й ботушите. – Твоите деца със сигурност се нуждаят повече от мен.
Слънцето вече залязло, а Господ така и не идвал.
„Вече няма да дойде. Сигурно е било само сън”. И изведнъж на вратата се почукало…
Но и това не бил Христос! А един беден пътник, който молел да пренощува при стареца.
– Заповядай, чувствай се като у дома си.
Пътникът влязъл и изморен, седнал до студената пещ. Целият треперел. Обущарят се смутил:
– С радост бих ти запалил огън, но чакам още един Гост.
– Гост ли? Кой може да дойде така късно и в този студ?
Старецът още веднъж се доближил до прозореца. „Вече със сигурност няма да дойде, – тъжно си помислил той, – но как мога да откажа да стопля бедния човек?”. Той запалил огъня и нахранил пътника, като споделил с него онова, което бил приготвил за Госта.
Легнали да спят. Старецът огорчено прошепнал:
– Защо не дойде, Господи? Чаках Те цял ден…
И отново в стаята се появила топла светлина и чудният глас казал:
– Аз три пъти идвах при теб и ти ме прие като Цар!
Автор: Патриция Ст. Джоун.
Превод от руски език: Дияна Янчева
Източник: Кambankabg.com
