Урок за Възнесение Господне с икона за оцветяване
Раздялата със скъп човек дълбоко вълнува. Ако бащата тръгва на далечен път, той дава наставления на децата си как да живеят и да се трудят, за да не се почувства неговото отсъствие. Въпреки топлата бащинска грижа моментът на раздялата е тъжен. Той извиква дори сълзи.
Така става с обикновените хора. Не била обаче такава раздялата на Христос с учениците Му, защото Той не бил земен човек, а възкръснал Бог.
Христос вече изпълнил великата Си задача на земята. Той изкупил на Кръста греховете на падналото човечество. Възкръснал от гроба като Бог и идвало времето да се върне там, откъдето е дошъл.
Христос останал на земята четиридесет дни след Възкресението. Явявал се на Своите ученици и ги укрепявал. На четиридесетия ден ги събрал на Елеонската (Маслиновата) планина. Там била и Майка Му. Дал им наставления за бъдещата апостолска дейност, защото те трябвало да разпространят Христовото учение по цял свят. Спасителят не дошъл само за еврейския народ, а за всички хора.
Поучавал ги да проповядват и да кръщават вярващите в името на истинския Бог в Три Лица: Отец, Син и Дух Свети. Дал им власт да лекуват болни и дори да изгонват бесове. Обещал им, че няма да ги остави сираци. Ще им изпрати Дух Свети да ги укрепява, защото ще срещнат противодействие и ще бъдат гонени.
Като беседвал така с тях, вдигнал ръце, благословил ги, и както ги благославял, започнал да се отделя от земята и да се издига към небесните висини. Светъл облак Го закрил от очите им.
Така Спасителят се възнесъл на небесата при Своя Отец Небесен. Учениците се поклонили и се върнали в Иерусалим. Те били радостни, защото помнели думите на своя Учител: “Аз Съм с вас през всички дни до свършека на света”.
Топла надежда изпълвала сърцата им. Всеки ден се събирали, славели Бога и очаквали обещания Утешител – Светия Дух.
И сега Христос-Бог е с нас. Неговата божествена благодат винаги се излива върху вярващите. Общуването с Него става чрез молитвата. Най-радостната среща се осъществява при приемане на свето Причастие. Ако правим това с подготовка – пост, покаяние и изповед, ние се съединяваме с Христос и сме силни с Него при всички трудности в живота.
Например, когато Търново паднал под турска власт и Патриарх Евтимий бил осъден на заточение, жителите на града излезли да го изпратят. Скръбта при раздялата с духовния пастир била голяма. Чули се гласове от народа:
– На кого ни оставяш?
– На Светата Троица – отговорил Патриархът.
Нашият поробен народ наистина намерил най-сигурната опора в Светата Троица и затова оцелял през тежкото петвековно робство.
Въпроси:
Колко време Христос останал на земята след Възкресението?
Какво извършил през това време?
Как станало Възнесението?
Сравнете Възнесението с Преображението на Иисус Христос?
Оставил ли Христос Своите ученици след Възнесението?
Оставя ли и сега тези, които Го търсят в молитва?
Домашно:
Отговорете си сами на следните въпроси:
Казвате ли си редовно утринните и вечерните молитви?
Причастявате ли се поне през Великия и Рождественския пост?
Правите ли изповед преди свето Причастие?
Спазвате ли поста преди свето Причастие?
Постите ли в сряда и петък?
С Божия закрила
Красив бил град Звъниград с високите крепостни стени и стройни кули, разположен в южните склонове на Стара планина по течението на Бяла река. Там живееше едно добро дете – Звънимир. Наричаха го Мирко. Той беше сираче и баба му се грижеше за него. Като поотрасна, стана овчарче и много помагаше на старицата. Жалеше я, не правеше никакви пакости. Чуеше ли да звънне църковната камбана срещу празник, отиваше при стария звънар, който го научи да се кръсти правилно, да се моли и да бъде добро християнче. Един ден му подари чудна свирка. Научи го да свири и Мирко, запладнеше ли агънцата, свиреше до забрава.
Но дойдоха тежки времена. Стигна вест, че турците наближават. Баба му подготви Мирко за изпитанията. Тя го посъветва да приеме свето Причастие, за да се укрепи. Той я послуша.
Забиха тревожно камбаните, събраха се хората и решиха да бягат на север през планината. Баба му беше стара и болна и не можеше да тръгне с групата. Прегърна Мирко, целуна го през сълзи, благослови го с думите: “Бог да те закриля!”, и той тръгна.
Стръмнината по Граднишкото дере беше голяма и пътят – труден. От тревога ли, че остави баба си, от умора ли, краката му се подкосяваха и той започна да изостава.
Като остана съвсем сам, усети, че му притъмнява пред очите. Хапна хляб и сирене, които баба му беше сложила в торбичката, и глътна вода от горския извор. Прекръсти се, помоли се Бог да го закриля и тръгна по стръмнината. Не изпита страх, когато се стъмни. Ангелът го пазеше.
Залута се в гората и с дни пътуваше. Една привечер стигна до бедна кошара. Овчарите със стадото бяха избягали. Когато усети силен глад, нещо прошумоля край него. Обърна се и видя една козичка. Погали я, даде ѝ да хапне сено и я издои. Щом глътна няколко глътки топло мляко, почувства, че силите му се връщат.
Като се съмна, тръгна с нея нагоре. Зад високи дървета се показа малък манастир. Влезе в него, но картината беше печална. Турците го бяха опожарили. В храма нямаше икони, но от стенописите благославящият Христос го гледаше с топъл поглед. Коленичи, помоли се и изпроси небесна закрила. В една малка стая намери брашно, сол и парче хляб. Взе ги и поведе козичката все нагоре.
Като се изкачи на високо, загледа се надолу и видя под скалата огромна мечка. Козичката стана неспокойна. Страхуваше се от дивия звяр. Мирко се прекръсти и остана спокоен. Мечката се отдалечи с тежки стъпки. Той благодари на Бога и пак тръгна на път.
Като мина билото на планината, омеси питка, запали огън и я изпече. Хапна, пийна млечице, даде и на козичката. Пътува цял месец и най-после стигна равнината.
Застуди ли се вечер, лягаше до козичката и двамата се топлеха. Веднъж забеляза малка къща. Приближи се и почука. Добра жена го прие. Като се върна мъжът ѝ дървар и като разбраха колко е страдал Мирко, гостиха го и го облякоха в чисти дрехи. Насядаха край огнището и един през друг го разпитваха:
– Как оцеля, мило дете?
– С Божията закрила – отговори Мирко и разказа как с молитва е посрещал всяка опасност.
Мирко и козичката останаха завинаги при тях. Привечер той сядаше на някой пън и свиреше, докато изгрее луната. В песента му се долавяше и тъга, и радост, и надежда в Божията закрила.