Религиозното образование – един сериозен въпрос за решаване, доц. Димитър Попмаринов

Преди да се пристъпи към решаването на така поставения въпрос, изникват други, принципни въпроси: има ли българското общество ясно изградено съзнание за необходимостта от религиозно образование? Възприема ли то религиозното образование като проблем, който трябва да се решава? Въобще нужно ли е да се поставя такъв въпрос? В тази връзка може да се каже, че разискванията, които се водят в обществото по отношение на религиозното образование определено се предопределят от самото негово състояние. Оттам се определят разбирането за важността и значението на религиозното образование, на неговото място в сферата на общото образование: то светско ли е? ако не е светско не противоречи ли то на светското, т. е. какъв е характерът на това образование и т. н. Ето защо на първо място в тази статия ще бъде направен съвсем кратък опит за анализ на състоянието на българското общество като цяло и неговото отношение към религията, степента на неговата религиозна образованост и религиозно съзнание. На второ място ще се направи опит да се разкрият взаимовръзките и взаимозависимостите в обществото като гражданско и нуждата от религиозно образование, и в частност нуждата от изграждане на системна религиозна грамотност; съвместимостта на гражданското общество и този вид познание; ще се постави и въпроса има ли нужда от такова образование; и на трето място, ще бъде направен опит да се предложи виждане за решаването на тези въпроси.

Още отначало е редно да се отбележи, че тази статия няма претенции да решава въпросите на религиозното образование. По-скоро тя е още един опит да се постави въпроса с цялата негова сериозност, който засяга в голяма степен както обществото като цяло, така и религиозните общности в страната. Без неговото решаване в най-скоро време, в нашето общество усилено ще се доразвиват появилите се вече процеси на религиозна нетърпимост, вражда и дори фундаментализъм¹.

***

1. Състоянието на българското общество, неговите граждански и религиозни институции и религиозна грамотност

В някои отношения дори е учудващо, че повече от петнадесет години след промените все още се поставя въпроса за религиозната грамотност и религиозното образование. За съжаление останалата от годините на атеистическата система враждебност по отношение на религията доведе до това, че в обществото бе подценена нейната важност. Отлично планираната и организирана по време на комунизма борба с религията доведе до почти пълна религиозна непросветеност сред народа, до неразбиране важността на въпроса за религиозното образование от общественото съзнание. Като следствие от това на фона на сравнително добре изградената образователна система и добрата образованост на българското общество, религиозната неграмотност царства в почти всички полета на обществения живот. Религиозните общности се самоорганизират и всяка една от тях върши своята просвета според силите и възможностите си. Тази образованост обаче е вътрешно религиозна и тя се изгражда на основата преди всички на религиозната потребност на отделната религиозна общност или вероизповедание. Тази област съответно няма единно начало, единни принципи – тя е породена от вътрешна потребност и се основава на основното гражданско право за свободата на съвестта. Тя е осъществяване на личното право на всеки гражданин да изповядва своята религиозна вяра, но тя остава извън общите граждански норми и права на гражданите. Това състояние на нещата не може да задоволи желанието на другите граждани да придобиват независими знания по въпроса за отделните религиозни общества. Разбира се, такива знания се предлагат, но те винаги са пречупени през призмата на съответното вероизповедание и религиозна общност, или на различни идейни течения и не са подведени под някаква цялостна обществена парадигма, каквато напр. е държавното образование. Само държавата може да даде възможност за такова образование, което да е независимо от религиозните организации и институции без да е в противоречие, а в съгласие с тях. Без да отнема възможността на религиозните институции да използват всички разрешени им от закона възможности за самообразование, светското образование в лицето на държавата също трябва да предлага възможност за развитие на знанията и образоваността в тази посока. За да се направи определена стъпка в тази посока от страна на държавата е необходим анализ и емпирични наблюдения по въпроса.

С оглед на съвременното състояние на религиозната грамотност в страната би могло да се каже, че се откриват три основни групи в обществото. Тези групи не са строго разграничени – членовете им често преминават от една в друга.

Към първата група могат да се причислят тези, които се разпознават като религиозно образовани и религиозно грамотни. Там попадат хора, които служат и работят в различните религиозни организации, които имат различни видове богословска подготовка и съответната духовна мотивация да знаят повече за своята вяра. Тази група в началото на промените беше съвсем тънка прослойка от обществото, но днес тя видимо нараства. Макар и процентно нейното нарастване да е голямо, то е само в относителен план, тъй като изходната основа е много тясна.

Към втората група попада огромната част от обществото, която никога не е била системно образована религиозно. Дори напротив – по време на предишния режим тя е била обучавана в държавен, институциализиран атеизъм и враждебност към религията. Поради това, гражданите живели в този период, а и по-младото поколение, възпитавано в такава среда, имат инертно отношение към религията. Религиозността е по-скоро битово-културна идентификация, отколкото да е осъзната, ограмотена необходимост от определена вероизповед. Огромната част от тази група се определя като “православни християни”. Характерното за тази група е, че тя не е еднородна. В нея протичат динамични процеси. Тя обхваща различни слоеве на обществото – както бедни, така и богати, както високо образовани в светската област, така и необразовани. Поради явната разнородност в тази група се образуват различни течения, белязани от една страна като крайно либерални, а от друга като фундаменталистки и националистически. Крайно либералното течение се откроява с липсата на определена, изчистена идентичност. В него се откриват елементи на синкретизъм, липсват богословски основания. Открива се склонност към еклектизъм – то е под влияние на източни учения, окултни вярвания и неоезически религиозен модернизъм. За другото течение отделната религиозна вяра има повече идеологическо значение, отколкото чисто религиозно. Така напр. се създават партии и организации, които приемат християнството като идеология. Те изместват центъра на неговото учение и го превръщат в обслужваща техните интереси система. Вместо чрез лична вяра в Бога, която се изразява в съвместен живот с останалите вярващи в Църквата, те приемат християнството като идеологическа парадигма, която обслужва национални, световни или други интереси. Църквата по такъв начин се превръща в инструмент за постигането на тези интереси. Тя самата – като водеща до спасение на всяка човешка душа, която изповядва вярата в Светата Троица и Иисус Христос, и Неговото учение като спасителни – не е цел към която вярващият трябва да се стреми, а е средство за постигане на други цели. Получава се така, че по-висши цели и мотивация, поставени от самата Църква и нейното учение, биват подчинени на по-нисши. В пространството между тези две крайности на групата спадат и вярващите, които посещават религиозните празници и култови действия, водени преди всичко от битов интерес, по навик, за спазване на традицията. Тук се намира основната маса, от която черпят крайностите. Тук е и мястото където се изгражда определен битов патриотизъм, който е в близки връзки с национализма и националистическите среди. Извършва се подмяна на целите, заложени в учението на християнската Църква².

Към третата група спадат атеистите и агностиците. Първите са минимална група от хора, които напълно съзнателно застават против идеята за съществуването на Бога. Те са наследници на идеологическото отношение към религията, присъщо на комунистическата идеология, когато самата тя се беше превърнала в религиозна вяра, а партията, според сполучливото наблюдение на Н. Бердяев, в религиозна секта. Те просто вярват, че Бог не съществува, а вярват в своя собствена идея, която като недоказуема се превръща в ирационална и придобива религиозен характер. Тази група от изповядващи комунистически тип атеизъм, която някои богослови определят като антитеизъм, постоянно намалява. За нейна сметка се увеличава втората група, а именно на агностиците. Това са невярващите в Бога от западен тип. Те са привърженици на философията на потребителското общество и странят от всяка метафизика.

Всички тези групи са в динамично отношение помежду си. Между тях явно съществува голямо неравновесие както в количествено, така и в качествено отношение. Съвременното развитие на гражданското общество предполага най-динамичните промени във втората група. Тенденциите е тя да намалява за сметка на първата, особено ако се въведе религиозно образование. Третата група, както бе споменато по-горе, се подхранва от част от новозабогателите граждани, които развиват агностически тип мироглед – изповядват философията на потребителското общество. Тя също се увеличава, но не така бързо, както първата. Същевременно е ясно, че и втората и третата група еднакво имат нужда от някаква форма на религиозно образование. То би помогнало за избистряне на мирогледа на отделната личност по отношение на религията, би й дало по-ясна ориентация относно ценностната система на религиозната вяра. Това религиозно образование би трябвало да има такъв характер, който да не налага определени верови нагласи, а по-скоро да дава информация и знание относно религиозните учения, да поставя въпроси и да дава отговор на свързаните с тях проблеми. Това би спомогнало, особено на представителите на втората група, да могат по-ясно да се самоопределят по отношение на своята религиозно-културна среда. Такова познание би допринесло изключително много за изграждането на съвременно гражданско общество и би било знак за неговата демократичност.

Неочакваното бързо рухване на комунистическите режими в Източна Европа свари неподготвени религиозните институции в отделните страни. Това с голяма сила се отнася за България. Те бяха обезкръвени кадрово като беше запазена само институционалната форма, но изпразнена от съдържание. Различните религиозни институции реагираха по различен начин. Тук, по разбираеми причини, ще стане дума за най-голямата от тях – Българската православна църква (БПЦ). Като най-мощна и влиятелна на нея беше отделено и най-сериозно внимание от страна на режима. Срещу нея се водеше най-жестоката борба. Тя бе обезкръвена кадрово – основната й функция беше да демонстрира външна видимост, да подчертава свободата на религията в страната пред западния свят и по този начин да легитимира режима като демократичен. За сметка на това всеки вярващ, който имаше искрено желание да се развива духовно беше внимателно следен и преследван. От режима беше насърчавана бездуховността, примитивизма, безпросветието и се поощряваше послушността и готовността за сътрудничество с властите. Особено внимание режимът обръщаше БПЦ да не може да влияе на обществото като основната предпазна мярка беше да не се допуска под каквато и да е форма възпитание и образование на децата в религиозност – включително и в семейството, ако е възможно.

Цялото това състояние – в духовен и интелектуален план – завари БПЦ неподготвена за промените. От една страна, висшата йерархия на БПЦ, зависима от връзки с предишния режим и явна липса на духовност, липса на твърдо духовно ядро и здраво духовно пространство, в началото на 90-те бе институционално разбита. Получи се църковен разкол, нанесъл непоправими щети на българския народ. Последиците от него ще бъдат осъзнати може би едва след десетилетия. От друга страна, поради дребни политически и големи финансови интереси, новопоявилите се политически партии, в името на „демокрацията”, гонени от гузна съвест, набедиха БПЦ едва ли не за всички предишни грехове на системата и поради това тя стана един от първите обекти на декомунизация без преди това самите те (партиите и особено техните членове) да са се декомунизирали. Така БПЦ изпадна в още по-лошо състояние отколкото преди промяната. Появилият се разкол унищожи всяка градивна идея, лумпенизира отношенията в институцията, доведе до срамни сцени, които можеха да отвратят и най-закоравелия атеист и да разколебаят много вярващи, тръгнали или по пътя на вярата или търсещи пътя към нея. Това отклони много от търсещите пътя към Бога и те станаха членове на различни нови религиозни движения, секти и окултни общества. Голяма част от обществото почувства, че има проблем, но той не беше търсен в правилната посока. Не бяха много гласовете на тези, които разбираха, че последиците за плачевното състояние на нещата в обществото като цяло са именно липсата на единна и здрава ценностна система. Разбитото духовно пространство отваряше врати за различни влияния, които създаваха свои центрове, а те от своя страна си противоречаха и противоборстваха. Всичко това лиши БПЦ от нужния авторитет. В лицето на нейната висша йерархия не се чу нищо авторитетно по отношение на основните въпроси на българското общество, на отделния човек. Институцията не можеше, а и до днес не може да защитава своя православна позиция по проблемите в обществото като цяло и по отношение на религиозното образование в частност. Въпреки отделните плахи опити да се постави въпроса за религиозното образование институционалната импотентност на БПЦ доведе до невъзможност да се изгради единно мнение по въпроса. Бяха проведени отделни инициативи, които имаха по-скоро пожелателен характер и липсваше ясно изразена воля за решаване на проблема, най-вече на професионален подход към него.

Предприетите от различните правителства плахи опити да се въведе под някаква форма религиозно образование бяха предварително обречени на неуспех. Те по-скоро имаха за цел да предизвикат политическа симпатия, да замажат очите на обществото и на религиозните среди, че нещо се прави по въпроса. За съжаление тези инициативи идваха в началото на промените най-вече от новопоявилите се сектантски групи. Те бяха приемани, поради същата тази религиозна неграмотност и конюнктурни интереси от новоизлюпените политици, с отворени обятия. Това доведе до напрежения и те още по-ясно доказаха колко е необходимо да има изградена цялостна система за религиозно образование. Днес, особено на фона на различните международни конфликти на религиозна основа³, става все по-ясно, че без религиозно познание трудно може да се изгради пълноценно гражданско общество.

В областта на политическата и социологическата мисъл не съществува изградено единно разбиране по въпроса за гражданското общество. Въпреки отминалите години след промяната, все още е трудно да се каже дали в България има гражданско общество и ако има доколко то е изградено, какви са неговите характеристики. Теоретично разбирането за основните характеристики на гражданското общество не е ясно артикулирано и в международен план. Различните общества влагат различно съдържание в него. Те са обусловени от различните политически системи, традиции, народопсихология, обществен опит и т. нат. Така напр., според Конрад Райзер, „от разискванията през последните години е ясно, че идеите, свързани с концепцията за гражданско общество, се различават много, в зависимост от особеностите на даден контекст. Сред дисидентите на държавния социализъм на източноевропейските общества гражданското общество представлява цел в борбата за преобразуване на социалната система, наложена от държавата и партията. Сред социолозите в капиталистическите общества на Западна Европа и Северна Америка концепцията за гражданското общество се въплъщава в търсенето на път за обвързване на колективните норми и ценности в лицето на постоянно засилващия се индивидуализъм и на фрагментацията на обществото. Сред критичните интелектуалци в южното полукълбо, концепцията за гражданското общество се обвързва с търсенето на автономни форми на обществена организация, независима от държавата и икономиката като най-важните центрове на властта”⁴ , т. е. гражданското общество е динамическа и променяща се реалност, която в сърцевината си пази основната идея за личната свобода и отговорността пред другите по отношение на тяхната свобода и права. Въпреки тази несигурност по отношение на съдържанието от една страна и на определението от друга, би могло да се каже, че днес в българското общество определено има прояви на гражданско съзнание, което е ясен знак за наличието на гражданско общество.

Разбира се, тук не се поставя за цел да се определи какво е това „гражданско общество”. Идеята е да се обърне внимание на факта колко широко е разбирането по този въпрос. Понятието по-скоро предполага тълкуване, отколкото определение. Именно поради това тук става дума да се намери творчески подход към решаването на въпросите, отколкото да се дават рецепти. В тази връзка се поставя и разглежданият тук въпрос: съвместимо ли е гражданското общество с религиозното образование. В много от съвременните общества, особено в страните от Европейския съюз (стари и нови), той е отдавна решен. За нашето общество обаче важи разбирането – поради изложените по-горе причини на държавен атеизъм и атеистическо образование – че светското образование и религиозното образование са взаимноизключващи се понятия. Въпреки отминалите години все още продължава старата практика светското образование да се разбира като атеистическо. Днес това разбиране се представя като израз на демократичността, където Църквата и религиозните изповедания са отделени от държавата. Те се разглеждат като съвсем различни сфери, които едва ли не не трябва да имат съприкосновение една с друга. Това е до голяма степен и разбирането и на вземащите решения личности в областта на политиката като цяло и образованието в частност. А че това е погрешно разбиране за светското образование личи както от практиката в миналото, така и от съвременната практика в страни, където религиозното образование е въведено в употреба под една или друга форма. Ето защо за нашите условия е особено важно ясно да се поставят и изградят основните предпоставки, върху които ще се обосновава и развива религиозното образование в бъдеще. За целта е необходимо да бъдат отбелязани основополагащите изходни позиции, за да се очертае съответна рамка. Те могат да бъдат заложени върху няколко начала:

1. Религиозното образование е основополагащо човешко и гражданско право. Никой не трябва да отнема на гражданина правото да получава знания, грамотност и информация по въпросите за религията. Религиозната грамотност е част от общата грамотност на българския гражданин;

2. Религиозното образование не засяга човешката, гражданската свобода – то я предполага и не нарушава свободата му на избор. Религиозното образование в светското училище не е образование във вярата, а образование за вярата. Образованието във вярата се предоставя от съответната религиозна институция, а образованието за вярата се дава от държавата. Религиозно грамотният човек не е непременно религиозно вярващ. Вярата е акт на човешката свободна воля. В нея никой няма право да се меси – свободата на съвестта и на избор на вероизповедание е неприкосновена. Тя се гарантира от гражданското общество;

3. Религиозното образование е завоевание на европейската цивилизация. То е допринесло изключително много за нейния духовен ръст, където своя дял има и българската култура. Тази традиция би трябвало не само да се запази, но и да се разшири в зависимост от съвременните обстоятелства и условия. Това развитие би било несъмнен принос във включващата се в европейската система от ценности страна. Още повече, че за засилване на религиозното образование се изказват различни европейски институции като Съветът на Европа.

Липсата на религиозно образование днес се чувства на всички нива в обществото. Това с особено голяма сила важи за политическата сфера. Либералните идеи, на които се крепи съвременната европейска и световна политическа система, често пъти се претълкуват неправилно когато става дума за религиозните отношения, именно поради тази определена липса на религиозна образованост. Често пъти се забелязва безкритично отношение към всичко, което се внася отвън. Без да има опит в либералната демокрация, веднага след промените, страната стана пазар на различни религиозни идеи. Липсата на религиозна образованост, на здрави религиозни институции доведе до това, че много нови религиозни течения бързо заеха изпразненото най-вече от страна на БПЦ духовно пространство. Те донесоха нов тип отношения, нов вид култура. Това създаде условия за изникване на напрежения между местната културно-религиозна традиция и новопоявилите се течения. Те много често не само, че не проявяват разбиране и чувствителност към местната култура и религия, но понякога се държат враждебно и дори агресивно към нея. Така се внасят напрежения в обществото и се създават центрове на нетърпимост. Това от своя страна води до нарастването на религиозната нетърпимост, засилване на религиозния фанатизъм и фундаментализъм. Като ответна реакция на тази тенденция се правят опити за заиграване с чувствата на голямата православна маса от народа. Либералната демокрация в този момент се оказва арената, върху която избуяват антилиберални настроения. Всичко това насочва към осъзнаването на необходимостта от въвеждане под някаква форма на религиозно образование в страната. То би спомогнало в най-общ план за:

– Даване на необходимите познания по въпросите на религията, за религиозните общности и тяхното място в обществото. Те от своя страна ще помогнат да се просвети общественото съзнание. Така ще се определят характера и мястото на тези нови явления в обществото. С получаването на познания всеки би имал възможността да се самоопредели къде се намира, да определи кой какъв е, какво представлява даденото религиозно общество и така да има правилно отношение към него. Това би помогнало на младото поколение да се ориентира в дебрите на новия религиозен пазар на идеи, характерен за либералното общество и либералната демокрация. Така то по-трудно би попаднало в примките на новите религиозни учения и сектантски групи или би ги избрало на собствена отговорност.

– Образованото религиозно общество би свело до минимум бедите от религиозния фундаментализъм⁵ и фанатизъм. Образованият и грамотен религиозно човек не се страхува за своята вяра и затова той е по-търпим към мнението на другите. Фанатизмът обикновено е израз на слабост и неувереност в своята вяра; той прораства там, където цари безпросветие и се чувства липсата на религиозна грамотност, на осъзната и просветена религиозна вяра – на вяра, която е образована и може да защити своето достойнство, според изискванията на апостола (1 Петр. 3:15), ако говорим за християнството.

В подхода си към въвеждане на религиозно образование трябва да се имат предвид много важни елементи от общото състояние на обществото и общественото мнение. Предвид насилствено насадения секуларизъм и определена съпротива сред все още идеологически мислещите среди, религиозното образование в страната би могло да се реализира по два начина: като конфесионално или като неконфесионално (секуларно).

Конфесионалният подход към образованието е необходим за всеки вярващ и за религиозната институция, към която принадлежи. Без религиозно отношение към предмета на вярата не е възможно истинско религиозно образование. То трябва да бъде свързано с храма, с богослужението. В този смисъл конфесионалното образование се превръща в начална форма на богословие. „Религиозното образование в своята същност не е по-различно от богословското образование, но е по-ограничено и изразява себе си по-просто, за да бъде достъпно за общо разбиране от тези, които не са така добре свикнали с особеностите на богословския език”⁶. За християнина религиозното образование трябва да бъде тясно свързано с богослужението на Църквата, с литургията, с учението. Тъкмо в Църквата се получава и истинското религиозно образование. Там не съществуват ограниченията, които се налагат в неконфесионалната форма на образование. Тук ученикът може да изрази цялостно своята вяра – не само на теория, но и на практика. Той не само се образова, но и се възпитава. Учението се превръща в дела.

Конфесионалното обучение в училищата трябва да става в тясно сътрудничество между държавата и Църквата, между държавата и религиозните институции. За целта може да се намери съответната форма, която да се основава преди всичко на свободата на избор както на ученика, така и на неговото семейство. Такова решение е намерено в много страни на Европейския съюз. То би могло да се приложи и в България като се съобрази с нашите национални особености и дадености; то е по-необходимо в такъв вид за религиозните институции, отколкото за държавата. Такъв вид религиозно образование е наложено и се налага там където основната религиозна институция (Църквата) е здрава, има ясно виждане по въпроса и желание да го реши; където тя има авторитет и влияние върху обществото и съответните държавни институции;

Конфесионалното образование предполага съществуването на много добри механизми на отношения между религиозните институции от една страна и държавата, от друга, на много добро законодателство. Това би гарантирало правата на всички религиозни групи и вярващи, съгласно техните изисквания. Конфесионалното образование предполага разделяне на учениците на групи, където всяка група ще изучава предимно своето учение и ще изгражда мнението си за другите на основата на своя учебна програма;

Неконфесионалният подход към религиозното образование е необходим за държавата. И ако религиозните институции не могат да намерят решение на въпроса неин дълг е тя сама да го реши. Това е особено важно предвид обстоятелството, че религиозните въпроси не са проблем единствено и само на религиозните институции, а и на държавата. Явно, за да се реши въпроса с религиозното образование е особено важно качеството на отношения между Църква и държава, между държава и религиозни институции. Неконфесионалният подход предполага религиозното образование да има преди всичко познавателен характер. На учениците ще се предлага знание за религията, а не вяра. Това трябва да е задължителен общообразователен предмет „Религия”. Той не разделя учениците по религиозен и конфесионален признак, не ги изолира едни от други, не ги отделя в групи. Именно затова този предмет трябва да бъде задължителен и да се изучава от всички ученици, независимо от тяхното вероизповедание. Върху тях няма да се упражнява влияние по отношение на вярата, на една или друга религия или вероизповедание. Разбираемо е, че по-голямата част от материята ще запознава учениците с традиционното учение, формиращо духовността, психологията и културата на основната част от народа. Ще се изучава неговата система, доктрина, история, вяра, практика. Това, разбира се, в никакъв случай няма, а и не трябва да бъде за сметка на едни или други религиозни и вероизповедни групи.

Решаването на този въпрос е техническо занимание, той може да се реши при взаимни разговори и той не променя основната идея. Той може да бъде доуточнен и съгласуван съобразно интересите на всички – това засяга учебните програми, часовете и т. нат. Така предложената схема ще помогне за:

• Запознаване на всички ученици с основните религиозни учения в страната и света, тяхната ценностна система, вяра и учение. Ще образова учениците относно техните религиозни корени и културата, на която са наследници;

• По-търпимо отношение между различните религиозни групи, осъзнаване на различията, без това да води до враждебност и агресивност;

• Държавата да постави под контрол различните нерегулирани и нерегламентирани религиозни училища (ако има такива). Знанието предлагано в държавното училище ще обезсмисли до голяма степен техните усилия;

• Избягването на индоктринация, на основата на която се гради враждебност, фанатизъм и фундаментализъм;

• Невярващите да бъдат образовани и просветени относно религиозните вярвания. Те ще имат познание за религията както имат познание по философия, история, психология и др. хуманитарни дисциплини;

Поставено по такъв начин религиозното образоване ще запълни една ясно видима празнота в духовния живот на нашето общество. Ще бъде гарантирано и осъществено на практика неотменното гражданско право – да се дава необходимото познание по всички въпроси, засягащи обществото. Ако все пак религиозното образование не помогне за изграждане на определена ценностна система, то поне ще покаже на ученика, ако реши да избира, че такива ценностни системи съществуват; че те се предлагат от различните религиозни, нерелигиозни или агностическо-атеистически вярвания. Такова едно образование ще бъде не самоцел, но предпоставка за изграждане на възпитана култура на поведение както в религиозните общности, така и между тях. То ще е средство за възпитанието на поколението и ще съдейства за намаляване на престъпността и антисоциалните прояви.

Накрая ще изникне въпросът какъв избор да се направи: да се избере конфесионалният или неконфесионалният подход – религиозното конфесионално образование от гледна точка на религиозните институции или неконфесионалното, от гледна точка на държавата. В съвременните условия обаче въпросът не бива да се решава „или – или”. Не бива двата подхода да се противопоставят. Възможен е не само компромис, но и взаимодопълване. За това е необходим професионален анализ.

На основата на емпирични наблюдения би могло да се каже, че днес по-трудно осъществим би бил конфесионалният подход⁷. Там ще изникнат много въпроси, които трябва да бъдат решени най-напред между религиозните общности. Това е труден разговор и в края на краищата ще доведе до необходимостта отново да се намесва държавата. Така накрая никой няма да е удовлетворен. Затова по-реалистично е да се избере неконфесионалният подход. Той сам по себе си, като секуларен, може да се реши изцяло от държавата. Разбираемо е, че той няма да задоволи изцяло изискванията на религиозните общности, защото ще се гради на компромиса, но е възможно най-доброто решение на настоящия етап. Той, без да е вероучителен, дава голяма свобода на ученика да се интересува и да знае. Получаваното от него знание може след това да бъде използвано от религиозните институции за надграждане, за възпитание в съответната вяра. Вярата се изповядва в храма и в религиозната общност, а не в училище, без това да лишава съответния ученик от възможността да е вярващ.

***

Разбираемо е, че въпросът с въвеждането на религиозно образование в държавните училища е особено важен за нашето общество. Като част от гарантираното от конституцията гражданско право на всеки българин да знае, той трябва да намери своето решение. И колкото по-бързо това решение се вземе, толкова ползата за обществото ще е по-голяма: ще се усили неговата религиозна образованост, от което ще се възползват всички: вярващи, колебаещи се, агностици и атеисти. Ето защо накрая може да се каже, че пред лицето на съвременните глобални заплахи, голяма част от които се пораждат именно от религиозни мотиви, това е въпрос не само на религиозните институции, а е преди всичко въпрос на държавна политика и на отговорно политическо решение.

¹ Искам още в началото да подчертая, че използваната терминология, с която се обозначават някои процеси, не е безспорно определена и приета; в много отношения, от научна гледна точка, тя е спорна, а за някои може би неприемлива. Затова тук ще се огранича само с общоприетите и общоразпространени значения, които са в обръщение в широкото публично пространство.

² Интересно е да се отбележи, че национализмът, с който често се обвързва религиозната вяра или различни социални теории, в нашия случай на православна основа, е всъщност също такава подмяна. Осъществява се разместване на пластовете – не се търси духовното, спасението на личността в метафизичен план, на цялостния човек и обществото чрез учението на Църквата, а употреба на Църквата за тесни национални, социални или др. интереси. Църквата и нейното учение биват подчинявани на примитивни начала – да обслужва именно такива цели. В крайна сметка всички тези цели се оказват продължение на изначално заложеният човешки инстинкт за физическо оцеляване – на закона на рода, който от своя страна се свежда до инстинкта за самосъхранение на индивида. Националното спасение е продължение на този жизнен принцип – индивидът има по-голям шанс да се запази в своята среда и общество, осъществява се колективна сигурност. Целостта на обществото гарантира неговата собствена сигурност. Така инстинктът за самосъхранение намира своето продължение в инстинкта за запазване и продължаване на рода. Родовият принцип кулминира в социалните и националната идеологии. Тези два инстинкта се коренят в душевно-телесното естество, а това в края на краищата е материалното начало в човека. Гарантира се преди всичко неговият земен живот. Тоест, превръщайки духовното, в конкретния случай Църквата, в оръдие на по-нисшото начало, духовното се изпразва от съдържание и се слиза на по-ниско равнище.

В християнското учение нещата са заложени в обратна градация. По-нисшето начало трябва да се издига към по-висшето чрез Църквата, посредством Богочовека Иисус Христос до Самия Бог. Чрез нея тялото, душата и духа постоянно се обновяват и достигат по-високи степени на съвършенство. Човекът достига светост, а по такъв начин се освещава обществото и то се приближава до Бога. Затова в християнството нисшите детерминанти – на рода, на етноса, на расата, – без да се отричат като дадености, се облагородяват, извисяват и стигат до духовно преобразяване, което води до Бога (Гал. 3:28).

³ За съжаление днес от средствата за информация и различни доморасли религиозни аналитици постоянно се внушава една наивна представа за религиите и религиозното съзнание, че те всички учат на добро, че едва ли не те всички са „добри”. Това разбиране се гради на идеологемата за т. нар. „политическа коректност”, която сама по себе си е nonsense. Истината обаче е друга и е жестока – на основата на религиозните вярвания са се водили, водят се и ще се водят най-жестоките войни. И това е разбираемо, защото тук не става дума за материални блага, а за много по-важни неща – за духовни стойности, за ценностна система, която именно затова е ценностна, защото самата тя определя кое е добро и кое е зло! Обикновено в такива конфликти – материалната, външната видимата страна – е само повод, средството, чрез което се проправи пътя за постигането на другото, ценностното разбиране (ср. битките, които се водят за ислямско влияние в света).

⁴ Consultation on Theology and Civil Society. Fritz Erich Anhelm (ed.). Rehburg-Loccum, 1996, pp. 43-44.

⁵ Ако се направи анализ ще се види, че най-готови за саможертва са младите хора. Те, като чисти души, непокварени от реалностите на живота, много лесно биват примамвани от идеалите, залагани от такива учения, и с готовност отиват на саможертва.

⁶ Fr. Staniloae D. For a Renewal of Theological Teaching and Religious Education. In: Tradition and Renewal in Orthodox Education. Report of the Consultation on Tradition and Renewal in Orthodox Education held in Neamt Monastery, Romania, 6-12 September 1976, p. 32.

⁷ Лично аз бих предпочел този подход, но смятам, че в съвременните условия той не е осъществим. Като православен християнин аз бих се радвал БПЦ да може да осъществява своето учение сред децата в училище. Това обаче днес не е реалистично и евентуален опит в това отношение би имал отрицателен ефект. Това сочи и опитът от някои места, където има въведен свободноизбираем предмет „Религия”. За съжаление няма събран емпиричен материал, за да се направят съответните анализи и изводи.