„Стълбичката“ – детски разказ за застъпничеството на Света Богородица

Когато апостол Петър се възкачил на небето, Дядо Господ го направил светия и му рекъл:

– Свети Петре, предавам ти ключовете от рая. Ще отваряш вратите само на ония души, които са праведни и достойни за вечно блаженство.

Оттогава изтекли много, много години. Свети Петър пускал в рая праведните, а връщал в ада всички ония, които са били послушни на дявола.

Един прекрасен ден свети Петър се разхождал из рая. Забелязал той измежду душите непознати лица. Почудил се.

– Аз такива хора не помня да съм пропускал. Откъде ли са дошли?

След няколко дена пак срещнал непознати хора. Той много добре си спомнил, че не ги е пропускал през райските врата. Разтревожил се светията и отишъл при Дядо Господ. Коленичил пред трона Му, целунал края на лъчистата Му дреха и казал:

– Господи, много съм разтревожен. От няколко дни забелязвам хора, които аз не съм пропускал през райската врата. Ключовете са у мене, а друг вход няма. Откъде са се промъкнали и кой ги е пускал, не мога да разбера. Страх ме е да не е работа на дявола.

– Внимавай, свети Петре – отговорил Господ. По два пъти претегляй везните преди да пропуснеш някого. Иначе ти ще отговаряш.

Минали още няколко дена, свети Петър разтревожен ходел из райските градини. И пак отишъл при Господа.

– Милостиви Боже, не ме наказвай! Само Ти си всезнаещ. Помогни ми! В рая се промъкват чужди хора, но откъде и как, не можах да разбера.

Тогава Господ казал:

– Ела да обиколим рая и сами ще потърсим откъде прескачат неправедните души.

И тръгнали. Дълго ходили. Минавали цъфнали поляни, зелени гори, възкачвали слънчеви хълмове. Изморили се. Най-сетне дошли до една портокалова горичка. През клоните, на края на гората, забелязали небесносиньо женско покривало. Приближили се и какво да видят. На края на гората до зелената поляна стои наведена Дева Мария и гледа надолу, откъдето се вижда цялата земя и всички хора. В ръката си Дева Мария държала тънка стълбичка, изплетена от най-тънката синя коприна.

А отдолу се чували жални плачове и горещи молби. Дева Мария разгръщала стълбичката и я пущала надолу. По нея един през друг се изкачвали бледи, измъчени жени и мъже, които изчезвали в безкрайните райски градини. След всеки спасен, Дева Мария коленичила и се молела:

– Господи, Боже мой, Ти всичко виждаш, всичко знаеш. Но знаеш ли страданията на майката? Аз съм живяла на земята и аз самата съм майка. Аз съм майка на всички слаби и страдащи, аз съм майка на цялото човечество. Мога ли аз, която съм майка, да откажа на майката, която плаче, моли и страда за детето си? Прости ми греха, Господи! Но ако Ти знаеш как скърби и страда една майка, Ти никога не би се сърдил, че нарушавам светите Ти наредби.

Стоял Господ и мълчал. После полекичка казал на свети Петър:

– Да си вървим, свети Петре. Не скърби, когато срещнеш из райските градини хора, на които ти не си отварял райските порти.

Макар да е разказано като приказка, с езика на децата, ние знаем, че всичко това е вярно. Затова и почитта ни към Пресветата Богородица е толкова голяма. На нея са посветени неизброимо много храмове, икони, молитви, песнопения. А тя, с присъщата си доброта и милосърдие, чува нашите молитви, прощава ни и се застъпва за нас, като за свои собствени деца.

Върху приказката размишляваха и рисуваха ученици от II клас на НУ „Васил Друмев“ гр.Пазарджик, изучаващи предмета „Религия“.

Източник: Аrhiereiskopz.com
Автор: Вяра Бояджиева Фол