„Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“

Първа част: на Божествената литургия

„Оставете децата да дохождат при Мене и не им пречете, защото на такива е царството Божие“ (Лука 18:16)

Ние, православните християни, които сме родители, със сигурност искаме да заведем децата си при Христос. Кръщаваме ги, те присъстват с нас на богослуженията, вземат причастие редовно. Това не е ли достатъчно? Не, ние все още ги държим настрана, ако очакваме да попият Православието чрез осмоза.

Телом те могат да са в църквата, но с ума и душата си са далеч от нея. Те идват в присъствието на Господа, но не знаят нито къде се намират, нито кой е Той. Скуката и неспокойното им държане би трябвало да ни подсказват това, но, за съжаление, ние често не обръщаме внимание на посланията, които децата ни изпращат. Игнорираме поведението им, надявайки се, че то е просто показателно за детското им незнание и че с времето проблемът ще се реши. И наистина така ще стане. Когато пораснат, тези деца ще напуснат Църквата – тази църква, от която те никога не са се чувствали част. Те ще я напуснат, а ние ще бъдем отговорни пред Бога за тяхното отпадане.

Ние имаме отговорност към нашите деца и за да я изпълним, трябва да спрем да слушаме светската мъдрост, а вместо нея да започнем да слушаме вечната мъдрост. Светът ни казва да задоволяваме всяко желание на нашите деца и да се грижим за това те никога да не се чувстват зле или нещастни. Ако се вслушваме в този вид философия, ще подхранваме егото на децата си, но ще държим гладни душите им. Бог, в Своята безкрайна любов към човечеството, допуска да изпитваме ужасни страдания и мъки за благото на нашите вечни души. Ние се страхуваме децата ни да изтърпят някакво временно страдание за благото на техните души. Светът ни казва да не се доверяваме на уменията си да учим и дисциплинираме нашите собствени деца. Искаме всяко наше действие да бъде одобрявано от екипи от детски психолози и се страхуваме да не загубим любовта на децата си всеки път, когато възникне конфликт. Дори когато сме готови да допуснем Църквата в нашите решения за отглеждане на децата, сме склонни да искаме да предадем всички свои задължения на някой нещастен човек, който води занятия в неделното училище в протестантски стил по време на Божествената литургия. Това е глупост. Нашите деца са наша отговорност и ние можем да започнем всичко сами с два основни принципа:

1. Още от деня на раждането им трябва да наставляваме децата си в православния християнски живот ЧРЕЗ НАШИЯ СОБСТВЕН ПРИМЕР във всяка наша мисъл, дума и действие.

2. Още от най-ранното им детство трябва да насочим усилията си към това да научим децата си на елементарните норми на цивилизовано поведение, без които всяко по-нататъшно образоване, било то светско или религиозно, не би било възможно.

Това изобщо не е сложно или трудно. Ключът е последователност.

Нека видим сега как можем да приложим тези принципи при Неделната литургия. Моля, не забравяйте, че Божествената литургия е кулминацията на всички домашни молитви и богослужения, които се извършват през седмицата. Ако неделята е единственият ден, в който семейството мисли за Бога, не се изненадвайте, че децата ви се чувстват объркани и не на място. Не може да се очаква от тях да си придават благочестив вид веднъж седмично. Те знаят как да действат, единствено водени от сърдечна вяра и обичайните за тях молитвени изрази на любов към Бога. Нека това да бъде първият ни пример за тях и след това ще продължим с подготовката за Неделната литургия.

Подготовка за Неделната литургия

В неделя сутрин семейството трябва да стане навреме, така че всички успеят да се подготвят както трябва за църква. Многодетните семейства понякога срещат трудности с това всички деца да са измити, облечени и сресани навреме, без много напомняния, спорове и трескаво сноване в опити за оправяне на последните дребни детайли. Малко организираност може да свърши голяма работа за спокойното начало на този свят ден. На първо място, нека дрехите за църква на всяко дете бъдат подготвени и проверени от родител от предната вечер, за да няма спорове в последната минута за неподходящи, несъответстващи си, изцапани или скъсани дрехи. Децата от четиригодишна възраст нагоре със сигурност могат да се обличат сами. По-големите братя и сестри могат да помогнат на по-малките.

Спретнатият външен вид е важен, както от духовна, така и от психологическа гледна точка. Облечете дете в дрехи за игра и то ще бъде готово за игра. Някога това е бил водещият принцип за въвеждането на дрескод за училище и е причината, поради която в днешно време много държавни училища изискват носенето на униформа. Малките момчета трябва да носят костюми за църква, както правят мъжете (или би трябвало). Не е необходимо да похарчите цяло състояние. Един нов костюм, било то от конфекция или от евтин магазин, е достатъчен, за да напомня на момчето, че то носи специално облекло за специално място, където се очаква да се държи като мъж. Костюмът не само ще служи за възпитаване на чувство за достойнство у него, но също така до известна степен ще ограничи и движенията му, така че небрежното, нехайно поведение ще се окаже много по-трудно. На костюма подхождат официални обувки. Маратонки на човек, облечен подходящо за църква, не само че го правят да изглежда смешен, но и противоречат на посланието (което следва постоянно да бъде затвърждавано), че църквата не е място за игра.

Малките момиченца трябва да носят хубави рокли и официални обувки. Дори от ранна детска възраст главите им трябва да бъдат покрити. Някои хора, които не са добре запознати с православната традиция, може да се опитат да ви казват, че до дванадесетгодишна възраст момичетата не трябва да носят шал или шапка. Може би те бъркат това с възрастта, на която децата биват приети в Римокатолическата църква или си мислят, че покриването на главата по някакъв начин подава сигнали към обществото, че момичето скоро ще бъде готово за брак.

Но какъвто и да е източникът на това погрешно схващане, за него липсва всякакво основание в православната традиция. Момичетата и жените трябва да идват на църква с покрити глави, през цялото време на богослужението да стоят с покрити глави и да си тръгват от църква по същия начин. Това се прави с духовна цел, отнасяща се до скромността и смирението. Затова не се подвеждайте да вярвате, че покривалото за глава трябва да се носи само по време на изповед или причастие (друг популярен мит).

Момичетата, без значение на каква възраст, НИКОГА не трябва да носят панталони в църква (всъщност, и където и да е другаде). Лесно е да се подведем от погрешната представа, че малките деца трябва да бъдат изключени от това правило. Да, те са сладки и пълзят по пода, но малките момичета не са кученца. Те ще пораснат жени, да се надяваме – жени, достойни за похвала и подражание. Много по-добре е да учим детето правилно от много ранна възраст, отколкото да налагаме нещо изведнъж в някакъв етап на зрялост. Самият факт, че това става произволно и въз основа на лично мнение, а не на някое учение на Църквата, ще създаде желание за съпротива у детето, поради което може да срещнете трудности в намирането на адекватен отговор. Във всеки случай, ако ви притеснява това, че времето навън е студено, можете да обуете на детето клин или чорапогащник под рокличката.

Момчетата и момичетата трябва да бъдат чисти и със сресани коси. Дори едно много малко дете преживява очакване и чувство на страхопочитание за събитие, за което е подготвяно толкова внимателно. Когато на детето се позволява да ходи на църква в занемарен вид, облечено в първите дрехи, които е успяло да докопа сутринта, то ще изглежда и ще се чувства като втора ръка – като някого, когото е трябвало да довлачат, когато родителите са искали да отидат на църква. Не можем да очакваме, че някой „втора ръка“ ще бъде ужасно развълнуван от идеята да присъства на църковна служба или пък че ще участва в нея, когато отиде. Друг важен аспект, който трябва да имаме предвид, е, че справедливо или не, възрастните в църквата ще съдят за детето и ще се отнасят към него според неговия външен вид. Сърдечното одобрение и комплименти от възрастни хора, различни от родителите му, може да има много положително и окуражаващо въздействие върху малкото дете. То няма да получи такова внимание, ако е видно, че дори родителите му не мислят достатъчно за него, че не правят нищо повече от това да му подхвърлят няколко смачкани дрехи сутринта.

Тонът на родителските очаквания и семейното участие може да бъде зададен по време на причастните молитви, дори преди семейството да е тръгнало за църква. Децата трябва да разбират, че от тях се очаква да стоят тихо и почтително, както по всяко време на молитва пред домашния иконостас. Хубаво е децата от най-ранна възраст да участват заедно с родителите си в домашните молитви, защото дори да не разбират молитвените слова, те разбират сериозното отношение на родителите. Това ще ви помогне да ги приучите към определено поведение по време на молитва, като по този начин ги подготвяте да бъдат тихи и внимателни в църква. Децата, които вече могат да четат, може да прочетат някоя от причастните молитви. Това ще им помогне да разберат, че с порастването им от тях се очаква да поемат някои от отговорностите на възрастните. Духовно, психологически и емоционално те ще откликнат с ентусиазъм на тази покана, за да се превърнат в съпричастен член на семейната църква.

Влизане в църквата

Преди да пристигнете в църквата, може да напомните на децата, че те ще влязат в свято място. Смехът и говоренето на висок глас трябва да се прекратят, още преди да наближим църквата, тъй като е неподходящо, неуважително и може да разсее хората, които са вътре. Всички ние трябва да влезем тихо и почтително. Причината да ставаме навреме в неделя сутринта е да пристигнем ПРЕДИ НАЧАЛОТО НА БОГОСЛУЖЕНИЕТО. Като показваме уважение към Бога, Църквата, свещеника и църковната общност, ние даваме добър пример, който децата ни да следват.

От най-ранна детска възраст децата ни трябва да бъдат научени как правилно да се покланят на иконите. При влизане в православна църква те най-напред трябва да се поклонят на иконите по същия уместен и благочестив начин, който са видели у възрастните. Родителите трябва да помагат на малките, като държат ръцете им и правят кръстния знак с тях, докато те се научат сами. Малките деца трябва да бъдат внимателно наблюдавани и ръководени, докато се покланят на иконите. Оставени сами, много деца, които не са схванали напълно идеята, че тези действия са сериозни, ще парадират или ще се шегуват с правенето на кръстния знак. Те правят това вероятно несъзнателно, но то не може да бъде толерирано. Трябва да се направи твърда забележка, последвана от изискването детето да направи кръстния знак правилно. Ако то не може или не иска да се подчини, родителят трябва да вземе ръката на детето и да го наставлява в правилните движения.

Свещите не са играчки, било те запалени или незапалени. Нито пък са за дъвчене. Църквите и манастирите доставят свещи за конкретна цел – за да ни напомнят, когато ги палим и поставяме пред иконите, за молитвения плам, който трябва да имаме. Веднъж запалена пред иконата, свещта се счита за свята и трябва да се отнасяме към нея с благоговение. На децата, които са достатъчно големи и са показали известна степен на зрялост, може да им се позволи да запалят своята свещ пред иконите, но само под зоркия поглед на родителите. Ако обаче детето започне да си играе с тях, тази привилегия трябва да му бъде отнета до момента, в който то покаже, че разбира това, което прави. Тук е мястото да отправим следното предупреждение. Пламъкът от горящата свещ може да причини изгаряне на детето. Особено уязвими от запалване са малките момиченца с дълги коси. Винаги стойте до детето си, докато то си запалва свещта, защото миг разсеяност от негова (или ваша) страна може да има сериозни последствия. Нека също така избягваме да изпращаме скучаещи деца „да се грижат“ за свещниците. Възрастните, които шумно духат свещите и ги хвърлят в кутията, създават достатъчно поводи за разсейване, но нещата стават още по-лоши, когато тази работа се върши от дете, търсещо забавление.

След като се поклоним на иконите и запалим свещите си, мъжете и момчетата трябва да застанат от дясната страна на църквата, а жените и момичетата – от лявата. Разбира се, бебетата, които са още много малки, трябва да бъдат с майките си, за да се чувстват добре, но е важно момчетата от ранна възраст да се научат да стоят с мъжете. Много хора първоначално се противопоставят на идеята семейство им да е разделено по време на богослужение. Те са свикнали да бъдат заедно по време на семейните молитви у дома.

Но когато ходим на църква, ние влизаме в по-голяма общност и в по-голямо семейство. В църквите ни нямаме семейни пейки, не стоим и отделно като семейства, оставяйки тези, които нямат семейства, още по-отделени и по-изолирани. (Въпреки че, разбира се, естествено е малките деца да стоят при родителите си.) В този контекст нашето лично семейство има по-малко значение и ние приемаме всички присъстващи като свои братя и сестри, като свое семейство във вярата.

Тъй като всички ние сме едно семейство в Църквата, имаме отговорност един към друг. Следователно подходящо е другите членове да помагат в грижата за малките деца, които се отклоняват от родителите си или които изглежда, че се съпротивляват на родителските желания. Това не трябва да се тълкува от родителите като нечия намеса или мълчалива критика на способността им да контролират децата си. Добре известно е, че фамилиарниченето води до неуважение и че децата често ще се респектират от непознат, а не от собствените си родители. Това често се налага и за поддържане на реда в Църквата. Естествено е, че основната отговорност за поведението на децата е на родителите, но ако те са погълнати от богослужението и не забелязват малките си деца, играещи до свещника или големите си деца, подпрели се нехайно на стената, напълно нормално е възрастен или по-голямо дете да се намеси. Вместо да се обиждат, родителите трябва да благодарят на тези, които проявяват грижа, като реагират.

Богослужението започва

След като започне службата, нашето участие изисква ние, като православни християни, да стоим и слушаме внимателно богослужението, като се прекръстваме при споменаване имената на Господ Иисус Христос, Пресвета Троица, Пресвета Богородица или светиите. Нашите деца също са православни християни и им нанасяме голяма духовна вреда, когато не ги учим как да участват в богослужението. Колко жалко е да присъстваме на света Литургия и да гледаме деца, оставени сами да играят на балкона или на стълбите, или сложени отзад в някой ъгъл с купчина играчки. Това предава силно послание на децата, че Православието е само за възрастни и че Христос и Неговата Църква изобщо не се занимават с децата. Това не е нито вярно, нито честно. Те са кръстени и трябва да бъдат напълно въведени в богослужението. Това обаче не е лесно. Малките деца могат да бъдат особено изпитание, защото те лесно стават нервни, когато движенията им бъдат ограничени. На първо време може би ще успеем само да ги държим на една ръка разстояние и да усмиряваме по-бурните им изблици. Когато им позволяваме определен периметър, ние трябва много ясно да определим конкретни граници на техните движения и поведение. Всички деца (включително прохождащите) имат нужда от такива граници. Те определят техния свят и им дават чувство за сигурност. Ако няма определени граници, в крайна сметка едно дете ще скита безцелно из цялата църква, докато някой го спре. Това е естествено. Но това безцелно лутане е объркващо за самото дете, защото то чувства, че си няма сигурно място, където може да остане. Затова поставяме границата на детето близо до нас, на една ръка разстояние, за да можем да я контролираме ефективно. Можем да бъдем сигурни, че границата ще бъде подложена на изпитание. Детето трябва да тества своите ограничения, за да провери дали те са реални. Очаквайте всяка поставена граница да бъде тествана многократно. Затова постоянството е от съществено значение. Ние трябва да върнем детето толкова пъти, колкото то се опитва да прекрачи границата. Всеки път, когато детето запищи, ние трябва да го накараме да млъкне. Ако то реши да продължи или започне да вдига още повече шум, ние трябва незабавно да го изведем навън и да го накажем по такъв начин, че то да свърже излизането навън с нещо неприятно. Но трябва да отбележим, че съпротивата не винаги се проявява по шумен начин. Тихите ридания и намусеното неподчинение са също толкова показателни за собствената воля, както и гневните избухвания и са също толкова духовно разрушителни, ако не се коригират веднага.

* * *

В църквата никога не трябва да внасяте храна (снаксове и напитки), за да държите малките деца тихи. (По същия начин на тийнейджърите никога не се дава дъвка, за да пазят тишина.) От една страна, това е неканонично. Единствените храни, които приемаме в храма, са: светото Причастие, нафората и петохлебието. Яйцата на Пасха и гроздето на Преображение се носят само за да бъдат благословени. Канонът забранява употребата на други храни. Освен това, просто не е добра идея да подкупваме децата със снаксове. Това учи детето на нездравословно отношение към храната, което може да предизвика затлъстяване и да създаде лош навик, от който трудно да се отучи. Представете си колко трудно ще бъде за такова дете да се научи да пости преди да вземе причастие и нафора, когато порасне.

Децата в училищна възраст вече трябва да могат да стоят прави по време на Литургията, освен при четенето на Апостола и при проповедта. Това обаче не означава да се облягат на стената, да стоят отпуснато с ръце в джобовете или да увисват на тялото на родителя (или на някой друг). Децата трябва да стоят благоговейно с ръце отстрани или сгънати отпред. Ако родителят усеща, че детето не се чувства добре или е много изморено, той указва на детето кога може да седне. Не трябва да позволяваме на децата да взимат такива решения сами. Това е една възможност да ги учим на послушание. Има огромна разлика между своеволно дете, решило, че службата е твърде дълга и че трябва да си почине и родител, който позволява необходимата почивка. Ключът е в това кой решава какво е необходимо. Православната духовност се основава на послушание, каквото виждаме в лицето на Пресвета Богородица и на светиите. Дори в най-дребните действия църковното учение се предава на децата.

Също по свое усмотрение родителите позволяват на децата си да излязат от църква, за да отидат до тоалетната. Като цяло е добре да проверите дали всяко дете е ходило до тоалетна, преди да влезе в църквата. В повечето случаи няма да им се наложи да излязат пак до края на Божествената литургия. Децата са много склонни да използват оправданието, че трябва да отидат до тоалетна, за да могат да излязат от църквата и да поиграят навън. В случаите, когато родителят вижда реална необходимост, той трябва да придружи детето от и до тоалетната, за да бъде сигурен, че то няма да се заиграе. Това също така ще предотврати евентуални фалшиви тревоги.

В случай, че родителят трябва да напусне църквата по някаква причина, децата трябва да останат на службата под наблюдението на други възрастни. В такива случаи те трябва да знаят, че другите възрастни имат правото да въдворяват ред и да наказват, когато е необходимо. Нито възрастните, нито децата обаче е редно да напускат църквата по време на четенето на Евангелието, Великия вход или при освещаването на св. Дарове. Излизането в тези моменти е много смущаващо и непочтително.

На причастие

Бебета и малки деца, разбира се, е редно да взимат причастие всяка неделя и всеки празник, без да е нужна специална подготовка преди това. Чрез своето поведение обаче родителите показват на детето личното си чувство на благоговение към Тайнствата. Със съзряването на детето, отговорността на родителите ще нараства. Когато родителите и свещеникът чувстват, че детето е достатъчно разумно и е в състояние да прави разлика между добро и зло, значи е дошло времето детето да се изповяда. Няма точно определена възраст за това. Някои местни църкви произволно избират седемгодишната възраст, но тя е само ориентировъчна и не трябва да се счита за абсолютна. Някои деца са в състояние да се изповядат в много ранна възраст, докато други може да се нуждаят от повече време. Същото важи и за поста преди причастие. Родителите трябва да привикнат детето към идеята най-вече със своя пример. Когато родителите забележат, че детето не се нуждае от храна толкова често (например, може да играе цяла сутрин, без да проявява интерес към храна), те трябва да му помогнат да разбере, че ние не ядем и не пием сутринта преди причастие. Отново този въпрос е по усмотрение на родителите, но целта ни трябва да е да се стремим да научим детето да отлага удовлетворяването на физическите апетити в полза на по-висше, духовно благо.

Няколко пъти споменахме вече тук, че в църква децата трябва да се научат да ходят и говорят благоговейно. Това особено важи за случаите, когато пристъпват към светия Потир. В някои църкви децата се причастяват след възрастните. Това им помага да се научат да смирение и уважение към възрастните. Но в какъвто и ред да се причастяват хората, не трябва да се допуска децата да пререждат други хора, да се боричкат помежду си или по някакъв начин да разстройват реда. Те ТРЯБВА да разберат, че пристъпват към Самия Бог и че тези, които се причастяват недостойно (или с недостойно поведение), го правят за своя вреда. Тъй като родителите рискуват да поемат осъждането върху себе си, през цялото време те трябва да бдят за поведението на детето си. В случай, че то се държи зле, когато се приближава до потира, е по-добре родителят да го изведе извън опашката за причастие и да не му позволи да се причасти в този ден. Причастието е свещена привилегия, а не право. Детето ще научи огромен духовен урок, когато се научи да не възприема тази привилегия за даденост.

Детето трябва да се доближава до потира тихо, скръстило ръце на гърдите си. То трябва да отвори широко уста, за да може свещеникът лесно да постави лъжицата в устата му. След това детето трябва да затвори устата си около лъжицата и да изчака свещеникът да дръпне лъжицата. Ако част от св. Дарове попадне върху устата или брадичката на детето, то трябва да позволи на човека, който държи покривалото, да го избърше.
След причастието детето трябва да отиде към мястото, където се раздава анафора. Там то ще вземе парченце анафора, ще го потопи във виното (ако има) и ще го постави направо в устата си, като подлага другата ръка под брадичката си, за да се избегне падане на трохи на пода. Ако паднат трохи, родителят трябва да ги събере и изяде. По-добре малкото дете да изчака някой, който ще му помогне, отколкото да рискува да разлее виното или да разпилее хляба на пода. На децата трябва да се каже, че анафората е свята и към нея трябва да се отнасят с благоговение.

Докато детето не изяде всичко, не трябва да му се разрешава да слага в устата си нещо, което ще бъде извадено отново, например палец, биберон, близалка или дъвка. Това се прави от благоговение, заради частиците, които може да са останали в устата на детето. По същата причина детето трябва да избягва да плюе след причастие. Ако бебето повърне, трябва да се почисти с кърпа или хартия, която след това да се даде на свещеника, за да може той да я изгори, както му е редът.

След светата Литургия

Децата, както и възрастните, трябва да се въздържат от общуване, докато не излязат от църквата. Ако там има място, предвидено за детски игри, сега е моментът. Децата, които са стояли кротко по време на цялата божествена литургия, трябва да бъдат похвалени за доброто поведение и да им се позволи да поиграят. Има време и място за всичко и това, че не позволяваме на децата да играят в църквата, не означава, че не разбираме нуждата им да играят.

Ако в църквата има общ обяд след светата Литургия, добрите обноски на децата могат да допринесат за приятната атмосфера на братското общение, а лошото възпитание може да направи храненето трудно за всички. Ако храната се сервира на шведска маса, на децата трябва да се сервира винаги след възрастните. Малките деца ще се нуждаят от помощта на родителите си, за да им приготвят чиния, но дори и по-големи деца може да се нуждаят от родителски надзор, за да не вземат повече храна, отколкото могат да изядат. Разбира се, никой не трябва да яде от храната, докато свещеникът не я благослови. Родителите трябва да имат грижата за почистването на всяка мръсотия, направена от децата им. По-големите деца и юноши трябва да бъдат насърчавани да помагат при сервирането на храната и почистването след хранене. Това ще им помогне да чувстват, че са част от общността.

В заключение

Съвсем естествено е за родителите да се обезсърчат, когато изглежда, че първоначалните опити за възпитание на децата се провалят безславно. Нещата, написани тук, не могат да се постигнат за една нощ. Няма „мигновена“ формула как да научим децата на благоговейно и възпитано поведение. Търпението и преди всичко постоянството са абсолютно необходими за постигане на желаните резултати. Това постоянство трябва да се основава на искреното желание да дадем подходящ пример, така че ние, родителите, да покажем най-доброто от православното поведение.

Истинското Православие е отразено в начина на живот, който ежедневно се практикува у дома. Нереалистично (и, честно казано, лицемерно) е да очакваме, че децата ще живеят по един начин у дома, а след това изведнъж да започнат да се държат по различен начин в църквата. Ако през седмицата не изискваме от детето да бъде тихо по време на молитва, да се отнася с уважение към родителите си и да има добри обноски на масата, защо се учудвате, ако то се държи зле на църква?

Няма причина да се страхуваме да поставяме високи стандарти за нашите деца. Когато имаме големи очаквания, децата не само придобиват самочувствие, като отговарят на тези очаквания, но обичат и уважават тези, които ги поставят. Децата искат Божият дом да бъде място на благоговение и тайнство. Въпреки че на малките деца може да им е трудно да внимават по време на дългите служби или да разбират какво означават тези служби, те копнеят да се научат и естествено се стремят да разберат нещо, към което родителите им показват дълбока почит.

Традиционното Православие е скъпоценен бисер, дар, който ние даваме на децата си. Ако постъпваме така, сякаш ги лишаваме от нещо, когато изискваме от тях да се придържат към учението на Църквата, то ние богохулстваме. Когато водим децата си при Христос, не бива да забравяме, че ги водим в присъствието на Царя на царете. Не им помагаме, когато ги лишаваме от средствата за разбиране на това благословение. Да им се създава невярното впечатление, че те са равни с техния „приятел Иисус“, означава да им се създава фалшив Христос. Ние обичаме децата си и затова искаме да ги доведем при Христос, какъвто е Той наистина, в цялата Си слава. Да им дадем по-малко означава да им дадем камък вместо хляб:

Кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба? Или, ако поиска яйце, ще му даде скорпия? И тъй, ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесний ще даде Дух Светий на ония, които Му искат? (Лука 11: 11-13)

Нашата работа като родители е да научим децата си как да искат. I Orthodoxinfo.com

1. Осмоза – букв. взаимно проникване на две течности, разделени с пореста преграда или ципа; прен. постепенен, често несъзнателен процес на асимилация или попиване – бел. прев.

Статията е публикувана със съкращения

Превод от английски език: Алексей Стамболов

Автор: · ПРЕЗВИТЕРА ЮЛИАНА КОУНИ

Източник: Pravoslavie.bg